През 1984 г. бях на турне с групата някъде из Средна Америка, беше през нощта към 3-4 часа и всички се бяхме натъпкали в буса с цялото ни оборудване. Навън валеше, ние бяхме уморени от постоянното пътуване и тази музика изведнъж излезе от радиото. Не можех да повярвам, че нещо подобно може да съществува. Все едно аз съм живял в този нормален свят, в който съм знаел какво пускат по радиото и изведнъж главата ми беше отнесена от това красиво и яростно нещо, което беше различно от всичко останало, което бях чувал през живота си.
“METALLICA!”
Точно така. Бях прикован от радиото и единственото, което можех да направя беше да се взирам в радиото. Казах на Антъни: „Пич! Това е велико!” Бях тотално поразен от тази музика. Не знаех как да я нарека. Имаше силни китари, беше бърза като светкавица, но не беше пънк рок; не беше хеви метъл, но беше точна, експлозивна, тежка и невероятно бърза. Беше единствена по рода си. Агресивна и напрегната и притежаваше наистина див и обсебващ, променящ се ритъм, който беше обединен в ужасно добра песен. До края вече пеех заедно с радиото. Със сигурност не използваше модела на поп песните, които бях чувал. Не знаех какво беше, но единственото, което знаех със сигурност, беше, че е това е нещо мощно. Песента беше “Fight Fire With Fire.” Да! И отвори съзнанието ми за могъщата сила на природата, наречена Metallica.
Годините минаваха и открих музикалния жанр, познат като спийд метъл, траш метъл – както искате го наречете – и чух доста други групи, събиращи в тях тези неща – но нито една не ги обединяваше както Metallica. Някои може да са били по-виртуозни, други по-откачени, а трети просто бяха наистина добри и интересни, но каквито и да са били недостижимите елементи – Metallica ги притежаваше. Те са истински. Можеш да събереш най-великите музиканти в една стая, да създадеш своята измислена група на мечтите ти, но това не означава, че искрата ще се появи, когато започнат да свирят заедно. Това е божествената сила в работата, която прави магически неща и в редки случаи магията се случва в някоя група, но това не е нещо, което можеш да добавиш математически. Това е тайна химическа съставка и е наистина необяснима.
Ако ставаше въпрос само за интересни съставки, за да направиш велика група, тогава всеки можеше да го прави. Но това е невъзможно, защото е свято и магическо нещо и се случва единствено и само когато кажат свръхестествените сили. И ако попитате „Как се получи?”, то като отговор на въпроса ще цитирам великия Луис Армстронг: „Ако питаш, никога няма да разбереш”.
Когато Metallica са започнали да свирят през 1981 г., те не са поели по типичния път към успеха. Да се превърнат в мега звезди и да продадат неограничен брой албуми не били неща, за които мислели, когато започнали всичко, но ако си бяха поставили за цел да се превърнат в една от най-успешните групи – в която се превърнаха – те сигурно щяха да поемат по странен път. В света на триминутните лесно запомнящи се поп песни, които преобладаваха по радио станциите – тези момчета от Metallica пишеха десетминутни песни, които се взривяваха в лицето ти. Не мисля, че са те са седели и са мислели как да се превърнат в рок звезди, мисля че те просто са искали да свирят. Мотивацията е била истинска и сега е такава.
Фактът, че те се свързаха със света и начина, по който те го направиха е феноменален. Те се превърнаха в популярно име с музика, която е всичко друго, но не и масова. Това е аутсайдерска музика. И това, което тя постигна е наистина забележително. Едно нещо знам със сигурност – то е, че те сигурно са си мислели, че ще влязат в Топ 40 на Casey Kasem с дебютния си албум „Kill ‘Em All” – и са си били поставили за цел да превърнат петминутното бас соло “Anesthesia/Pulling Teeth” в хит сингъл: да това със сигурност е билет за успех в комерсиалния бизнес. Като бас китарист трябва да кажа, че тази песен е един от великите моменти в рок историята на електрическата бас китара.
Клиф Бъртън беше забележителен, страхотен, дълбок и откачен виртуоз на бас китарата. В рок музиката повечето бас сола са самоснисходителни, прекалено технични и в повечето случаи скучни. Всяко бас соло на Клиф Бъртън, което някога съм чул, е било със своя душа, сюрреалистично и диво изразяване, което разтърсва твоя свят и те кара да откачиш. Красива музика, изсвирена от невероятен млад рок музикант и човек шедьовър. И когато го чух да свири, чух пич, който знае какво прави; сериозен музикант, потопен в ритъма, изпълнен с любов и страст, която е очевидно неговото свирене.
Най-ужасната трагедия, която може да се случи на някого е той да почине, преди да е изпял песента, която носи в себе си. Да не успее да даде дара, който е заровен в него. Но красивата противоположност на това е, когато починеш и знаеш, че си изпял своята песен и си дарил своя дар – това което направи и Клиф Бъртън – тогава това е най-великото постижение, на което всеки може да се надява. Място, което остава в историята на музиката и което е вечно; никой друг не би могъл да го запълни – той бе единствен по рода си. И аз не мога да слушам никой от албумите на Metallica, без да не мисля за него. Ясно е, че неговият дар живее в музиката на групата, бил той жив или вече покойник. И аз трябва да кажа – Господ да благослови Клиф Бъртън – той е велик.
Когато чуя Metallica, имам усещането, че те правят нещо, което трябва да направят. Сякаш нещо вътре в тях жестоко ги гризе до такава степен, че те трябва да го освободят, да го пуснат на свобода – безкрайно много тъга, ужасно много болка и гняв, но най-вече много любов от процеса по създаване и издаване на нещата.
За мен винаги е абсурдно, когато хората коментират хеви музиката – гневна, агресивна музика, като негативна и нездравословна за децата и така нататък. Първо, свиренето на свирепа музика е най-здравословният начин за освобождаване на гнева на самия изпълнител. Това е алхимия, това е метаморфоза, това е превръщането на нещо потенциално разрушително и източник на страдания в нещо красиво, нещо добро и нещо възвишено за групата и за публиката.
Традиционните болка и страдание, използвани като муза за велико изкуство, са едни от най-добрите методи за всеки артист, които са и най-дълбоко трогателни. Всеки, който е бил на концерт на Metallica и е куфял и е показвал рогата на дявола във въздуха, е бил част от нещо велико за човечеството. Всички тези хлапета, които дивеят толкова яко на бруталния ритъм на Metallica – тези няколко часа са здравословни за тях като душевно упражнение и групова медитация. Тя е трогателна и събира хората. Обичам музиката. Но казвам, че Metallica е направила повече, за да събере хората и да внесе щастие в живота им, от която и да е музика, свързана с хипита, мир и любов.
За хората, които са допуснали Metallica в живота си, светът вече не е толкова самотно място. Когато човек бъде докоснат от тяхната музика, всичко останало изчезва и този човек става едно с музиката им. Това е необяснимо, велико нещо и аз му се прекланям.
Кариерата на Metallica e огромна и динамична. Те са постигнали всичко, тръгвайки от нищо; пишейки и свирейки песни, които промениха света. Музиката е завладяваща и невероятна! Основното е, че те продължават да свирят. Каквото и да застане пред тях, те са постоянни и стават по-силни. Те са семейство.
И това е толкова вярно. И ако имате Зала на славата на рока и ако трябва да бъдете наистина стриктни и дисциплинирани относно това кои групи да им бъде разрешено да бъдат въведени, то те трябва да са истински оригинални и безспорно подпомогнали развитието на изкуството под формата му на Rock & Roll музика и да са вдъхновили безброй други, които да се опитат да следват стъпките им по новата пътека, която те са проправили, тогава по тези стриктни критерии трябва да приемете Metallica в Залата.
Metallica са велики.
Metallica са хеви.
Джеймс Хетфийлд, Ларс Улрих, Кърк Хамет, Робърт Трухийо, Джейсън Нюстед и Клиф Бъртън, за мен е огромна чест да ви въведа в Залата на славата на рока.
Линк към речта на Флий: http://www.youtube.com/watch?v=YKxvJGKhlhk
Анализ на речта
На 4 април 2009 година групата “Металика” беше приета в Залата на славата на Рок енд рола. Стилната церемония в Кливлънд, Охайо (САЩ) беше наблюдавана по телевизията от милиони фенове на групата по света и малцина щастливци, които успяха да влязат вътре. Речи пред публиката държаха настоящите четирима членове на групата, както и предходният басист Джейсън Нюстед. Но речта, която е обект на настоящия анализ, е тази на Майкъл Балзари (по-известен с прякора си Флий), басистът на американската алтернативна рок група „Ред Хот Чили Пепърс“. Неговото изказване е по повод въвеждането на групата в Залата на славата и се състои пред милиони фенове по цял свят, гости в залата, сред които видни музиканти, журналисти и част от най-верните фенове на групата.
Вид на речта: тържествена реч (емоционална, инспирираща)
Подвид: приветствена
Причина за изказването е получаването на признание за изпълнител в сферата на рок музиката – словото е приветствено обръщение към гостите. Флий говори от свое име, изказва своите мисли без да представлява друг човек или организация. Мястото на изказването е зала. Речта не е кратка, a напротив – изпълнена е с много фактология и описателни моменти. В нея говорителят се обръща към масова аудитория.
Уводът на речта се състои от история. Липсва специално обръщение към публиката. Флий започва изказването си с личен разказ за своя първи досег с Metallica.
Речта има за цел получаването на незабавна реакция от страна на слушателите. В основната част на речта ораторът хронологично преминава през различните етапи от развитието на групата. Изложението е силно емоционално, а искреното произнасяне на речта докосва и лесно предава тези емоции на зрителите. Тя събужда интереса на присъстващите в залата и милионите пред екраните, дори и да не са фенове на групата.
Ораторът започва основната част като изтъква уникалността на изпълнителя, който въвежда в Залата на славата – защо групата е постигнала този успех и какво я отличава от другите. Важно е да отбележим, че членовете на групата също присъстват в залата, което прави изказването още по-достоверно и действа ентусиазиращо за младите таланти, които желаят да постигнат същите успехи на сцената. Флий е добър приятел на четиримата членове на „Металика” и неговите думи звучат искрено, неговият свободен изказ разчупва официалния стил на церемонията по един ненатрапчив начин.
Ораторът не пропуска да отдаде дължимото в речта си и на починалия член на групата, като това е и емоционалният връх в изказването. Преходът към следващата част от изложението обаче е изключително умел – той продължава емоцията, но Флий
вече говори за чувствата, които музиката поражда, както и за чувствата, срещу които се бори. Той засяга темата за агресивната музика и споделя своите възгледи за влиянието й върху подрастващите.
През цялото време на речта ораторът е спокоен, дори леко притеснен. Емоционалните моменти в речта са подсилени с възходяща градация на гласа му. Не можем да забележим някакви специфични невербални знаци, но при всяка реакция от страна на феновете в залата, Флий не пропуска да ги поздрави със запазеният жест за концерти.
За убеждението и подсилване на емоционалността на речта са използвани метафори, сравнения, хипербола, олицетворения, епитети, метонимии и синекдохи.
Заключението на речта е сравнително дълго. Флий прави кратко обобщение на кариерата на Metallica и дефинира значението на групата. Завършекът на речта е предшестван от изненадващ апел – говорителят се обръща към Залата на славата, която е известна с особения си подбор на изпълнителите, които приема всяка година. Следва и емоционалният завършек на речта, а последното изречение изпълнява ролята на протоколно, след което следват и благодарните изказвания на членовете на въведената група.
©Теодор Йотов, студент втори курс по връзки с обществеността, ФЖМК, Софийски университет – представил речта и изготвил анализа. Текстовете се публикуват със съгласието на студента. Позоваването на автора на анализа и на Онлайн справочника по реторика е задължително.